Съвременна архитектура

    Промените в архитектурата са много в съвремения свят. Изчезват големите проектантски организации и на тяхно място се появяват множество архитектурни фирми, които работят в условията на остра конкуренция. Изчезва идеологическата цензура върху образните търсения. На пазара има много нови строителни материали и технологии. В същото време много често архитектурата се оказва подвластна на безогледния стремеж към бърза и лесна печалба. В нейно име се принасят в жертва обществените интереси, природните и културните ценности. Архитектурата не успява да се противопостави на тези негативни тенденции. Под натиска на бизнеса архитектите често са принудени да правят компромиси с професионалните критерии.

    В началото на 90-те години настъпва процес на промени, чиято интензивност може да бъде сравнена само с „европеизирането“ на България след Освобождението през 1878. По икономически причини, строителството на обществени сгради е почти прекратено за десетина години (1985–1995). Представителни сгради с национално значение не се строят и сега. След полувековно прекъсване се възобнови строителството малки православни храмове. В средата на 90-те години в обществената архитектура се включват, както все още малкото на брой нови обществени сгради, така и грижата за рехабилитация на отдавна запуснати и занемарени обществени места: улици, пространства и сгради. Новият век е посрещнат от бум в строителството на административни сгради. Голям инвестиционен хит са и големите търговски центрове. Всички тенденции най-ясно и бързо се проявяват в София.

    Оформят се административни радиали до центъра на града със смесени функции и все по-футористична архитектура. Новият стил на живот намери изява в архитектурата най-напред в големите градове, като промени радикално характера на обществените пространства – улиците и площадите. Появата на частната търговия – от луксозните магазини до обикновените кафенета – преобрази партерните етажи и фасадите на сградите по главните търговски улици.

    В жилишното строителство се наложиха мезонетите и ателиетата на две – три нива в последните етажи, сгради за колективно обитаване с по 10–15 жилища и подземни гаражи. Изградиха се и множество жилищни комплекси от „затворен тип“, оформящи микро единици със собствен стил и начин на живот. Еднофамилни жилищни сгради в живописните покрайнини на по-големите градове събират елита на обществото във все още неурбанизирани райони –въпреки главоломната скорост на строителство. Архитектурният образ на това строителство изразява новия „възглед за живота“, който е колкото локален, толкова и космополитен.